За Свищов като граничен пункт на Гюргевския революционен

комитет и участието на свищовци в Априлското въстание

 

Надя Ангелова,

уредник в Исторически музей Свищов

 

През XVIII – XIXв.в резултат на настъпилите промени в Османската империя се изменя и живота на българите. Опитите за интегрирането на империята към европейския свят, pазширява влиянието на Запада в нейните предели. Промените се отразяват върху стопанския, културния и духовния живот на българите. Появата на националноосвободителната мисъл и революционния кипеж сред будните свищовци са свързани с руско – турските войни и освободителните движения на съседните балкански народи. Не веднъж търговско – занаятчийското съсловие и интелигенцията се въодушевява от свободолюбиви идеи.

 

Освободителното движение в Свищов е осъществено в резултат от дейността на Неофит Бозвели и свищовските революционери под ръководството на Апостол Конкович, Христо Бръчков, Иваница Данчев. Най-ранни сведения за участието на свищовци в националното освобождение датират от началото на XIX в. Възванието на Софроний Врачански от 1810 г. за участие на българите в поредната руско турска война дава тласък на идеята и вярата за освобождението на българите.[1] За участието на свищовлии, Васил Радков - един от водещите краеведи в Свищов, посочва сведението в книгата на възрожденския учител и книжовник Емануил Васкидович „Прескорбное оправдание“ – Будиму, 1846 г. – че на 17 февруари 1817 г. в Свищов настъпило „градское злополучие“. Сред репресираните свищовски граждани са видните търговци „преблаженаго Георгия Алтинович и Алексей Петровича чрез предателство предадоха и в смертное заточение“.[2] Турските власти издават най-суровата присъда на свищовските първенци, тъй като последните оказват подкрепа на руската армия по време на войната между Русия и Турция (1806-1812) и разпространяват идеята за освобождение сред свищовското общество. За нейното осъществяване свищовските първенци привличат и множество съмишленици от други места.

 

През 1813 г. в Свищов пристига Неофит Бозвели, който в продължение на 25 години се занимава с книжовна и учителска дейност. Заедно с учителя Емануил Васкидович полагат големи грижи за възобновяването на Свищов след изгарянето му през руско-турската война (1806 – 1812 г.), сред които се откроява издигането му като културен и просветен център. До 1837 г. Свищов се намира под покровителството на Търновския митрополит Иларион Критски. Назначаването на новия търновски митрополит Панарет (грък по произход), предизвиква недоволството на цялата епархия. Искането на българите от епархията да се назначи Неофит Бозвели за търновски митрополит, не е изпълнено. Независимо, че е издигнат за протосингел на търновския митрополит, той продължава борбата срещу Панарет. Периода 1841 – 1845 г. Неофит Бозвели е арестуван и изпратен на заточение в Хилендарския манастир на Света гора.[3] Той има особени заслуги към града и поради тази причина в негова защита застава цялото свищовско общество, което изпраща прошение до Високата порта за освобождаването му.

 

През втората половина на 1853 г. с помощта на българските търговци в Цариград  Георги Раковски създава „Тайно общество“. Това е политическа организация, която имала за цел да подготви българите за съвместна борба с руснаците, насочена към освобождение от Османската империя. С помощта на верни съидейници Георги Раковски се заема да изгради клонове на това общество в различни български градове. Той посещава Шипка, Габрово, Търново, Шумен, Русе, Свищов, Враца. [4] По негова инициатива в Свищов се създава клон на „Тайно общество“, а градът се превръща в един от центровете на руското разузнаване. Ръководно място в обществото в Свищов заемат Апостол Конкович, Цвятко Радославов и Гаврил Хаджиденков. Апостол Конкович е виден свищовски търговец и общински деец. Той държи чифлик във Влашко, а в Свищов търгува с риба. Попада под силното влияние на Раковски. Сам Георги Раковски пише:

“Мои съдеятели бяха в това предприятие много българи по разни градове и села, а най-паче в Свищов, гдето беше управител на тия работи познатий родолюбец г-н Апостол Конкович“.

Руският император Александър II наградил Апостол Конкович със сребърен медал от руското правителство за „усърдие“ по време на Кримската война.[5] Цвятко Радославов Сахатчиолу, родом от Габрово, преди 40-те години на XIX в. се преселва в Свищов, задомява се и започва търговската си дейност. Той е дядо и осиновител на автора на българския химн „Мила Родино“ Цветан Радославов.  Цвятко Радославов е член на читалищното настоятелство и на Българското книжовно дружество в Браила. Той е близък приятел на Георги Раковски, който при посещенията си в Свищов обикновено отсяда в неговия дом. Не случайно, когато напуска пределите на България през 1855 г., той оставя личното си оръжие в дома на приятеля си Цвятко Радославов, което днес се съхранява във фонда на Исторически музей Свищов.Третият ръководител на обществото, Гаврил Хаджиденков, е роден в Свищов, виден търговец и приятел на Георги Раковски, спомоществовател е на поемата „Горски пътник“.

 

През 1861 г. в града се създава революционен кръжок, който през 1866 г. е преименуван на комитет. От това дейността на свищовската революционна организация не се променя. Тя продължава да следва линията на Раковски на революционна пропаганда. Най-важното революционно събитие, което за Свищов е сравнимо с Априлското въстание, е през май 1867 г.: „Наскоро след преминаването на Филип-Тотювата чета при гр. Свищов на 17 майя 1867 год. на политическата сцена се яви шумното Свищовско приключение, което имà известно историческо значение за нашето народно възраждание“.[6]  В четата на Филип Тотю и в битката при Върбовка участват 11 свищовски поборници, сред които и Георги Алеков - първи братовчед на писателя Алеко Константинов. Той е бил ранен, заловен и обезглавен на чешмата при с. Върбовка. Съзаклятието в Свищов е разкрито, започват масови арести на членовете на комитета. Във фонда на Исторически музей – Свищов се съхранява списък на четирима поборници, обесени при църквата „Св.Троица“ (построена от майстор Кольо Фичето през 1867 г.). Други 32 от поборниците са осъдени в Русе на каторга в Диарбекир. Погромът в Свищов и трагичния край на комитета е отразен в излезлия през 1868 г. памфлет „Маски долу“ на публициста Ангелаки Савич. Вдъхновен от смелостта на свищовските поборници румънският драматург Йоргу Карджале написва драмата „Битката при Върбовка“. [7]

 

Забягналите в Румъния поборници не се отказват от борбата. Като емигрант, в борбата за освобождението на България се включва Иваница Данчев Панчев (1850/1852 – 1912). Той е роден в Свищов, произхожда от търговско семейство. След смъртта на баща си, Иваница Данчев поема дюкяна и се среща с преминаващите през Свищов бунтовници. През 1869 г. продава дюкяна и отива в Румъния. Свързва се с Христо Ботев и други емигранти. Иваница Данчев обикаля почти всички крайдунавски градове – Бекет, Корабия, Зимнич, Олтеница, Лом, Свищов, Русе и създава революционни комитети.

 

Същата година по инициатива на революционера – емигрант Иваница Данчев, в Свищов се сформира нов революционен комитет. За председател на новия революционен комитет в Свищов е избран Христо Бръчков. Сведения за Христо Бръчков предоставя Георги Попхристов, според когото: Христо Бръчков е роден през октомври 1848 г. в Габрово. Семейството му се преселва в Свищов и се занимава с търговия. Чрез търговията Христо Бръчков успява да си създаде контакти с много хора, както българи, така и турци. Той спечелва голяма популярност сред турските младежи, тъй като има добро отношение към тях и познава техния бит и религия.[8] В него участват още: Тодор Ангелов  Стойков (родом от Свищов, приятел на Иваница Данчев и Христо Бръчков, доверено лице на Стефан Стамболов и др.революционни дейци , които отсядат в дома му)[9]; Тачо С. Бояджиев от Свищов[10]; братя Ангел, Янко и Тодор Събеви (родени в Свищов,Тодор Събев е автор на мемоарите „Последните дни на въстанията“ (1885), които посвещава на Христо Бръчков)[11]. Новият комитет поема задължението да подсигури тайни квартири в града за революционните дейци, които ще прехвърлят р. Дунав за връзка с комитетите из страната; да осигури сигурен брод за бягство в Румъния на всички поборници; да събира суми за оръжие и боеприпаси – главно барут; да приема и препраща кореспонденция по сигурни пътища и канали; да набавя дрехи за преобличане: за идващите от румънска земя – градско облекло и фес, а за тези от вътрешността на родината, които ще се прехвърлят оттатък Дунав – просто и грубо селско работно облекло.

 

Революционният кипеж сред подвластните на Османската империя народи и сравнително благоприятната обстановка в страната ентусиазират българските революционери. В средата на ноември 1875 г. в румънския град Гюргево пристигат част от дейците, които успели да се спасят след разгрома на Старозагорското въстание: Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Георги Бенковски, Стоян Заимов, Иваница Данчев и др. Те създават т. н. Гюргевски революционен комитет, който взема решение да се пристъпи към подготовката поорганизирането на ново, голямо въстание в България през пролетта на следващата 1876 г. Новият комитет разчита на изградената от Васил Левски вътрешна революционна мрежа и се надява на намесата на Великите сили и специално на Русия за радикално решение на Източния въпрос. Комитетските дейци разделят територията на страната на 5 революционни окръга: Първи Търновски, Втори Сливенски окръг, Трети Врачански окръг, Четвърти Пловдивски окръг и Пети Софийски окръг. В първите дни на януари лицата определени за ръководители (апостоли) на съответните окръзи преминават р. Дунав.Търновският комитет поддържа тясна връзка с Гюргево, която е осъществявана чрез градовете Русе и Свищов. В Румъния като представители на Гюргевския централен комитет остават Димитър Горов[12],  Иван Хаджидимитров[13] – председател на Търновския революционен комитет и Янко Ангелов, който се включил в подготовката през март 1876 г. Връзката между Търновския революционен комитет и революционни дейци в Румъния се осъществява посредством Свищов и Зимнич.В Зимнич работят като членове на местния комитет свищовците Симеон Перчемлиев и Андрей  Г. Анев.[14] Двата комитета установяват тайна и постоянна връзка: избират пароли и знаци за разговор през р. Дунав;  уреждат пренасянето на необходими за революционното дело товари с лодки; определят скрити места по брега на р. Дунав, откъдето ще се приема или препраща „стоката“.[15] На българския дунавски бряг такива пунктове са „Писаните камъни“ – на изток от града, зад днешните казарми, а на запад „Просенището“– намиращо се на около 2 часа път от града към (тогава) с. Белене.[16] Още през 1875 г. маршрутът Свищов–Зимнич е използван активно от българските революционери. Иван Хаджидимитров в писмо от 17 март 1876 г. до Янко Ангелов от Гюргево споделя по какъв начин може да се мине в българско при пограничните пунктове Зимнич – Свищов. Авторът на писмото с подчертано доверие към дейците от Свищовския революционен комитет заявява:“…Там имаше хора, та да го приемат. Само предварително да се извести оттук“.[17]

 

До наши дни е оцеляло само едно писмо от Христо Бръчков, адресирано към Никола Ценов в Гюргево. Писмото потвърждава революционната дейност на Бръчков и доказва прякото му участие по доставката на оръжие за въстанието. Забавянето на стоката е причина за тревога. Бръчков настоява:

“…която стока[18] му се е поръчала за Свищов,  да я не бави, защото му пишат отвътре[19] да им се проводи по-скоро“.

Засилената бдителност на турските власти затруднява дейността на  комитета. Лодкарите от Зимнич помагат за пренасянето на „опасната стока” през Дунав. Те са българи,работещи при Андрей Анев и съдружниците му, с които той откупил „маршрута” Зимнич – Свищов за пренасяне на пътници и стоки. Членовете на комитетите в Свищов и Зимнич се срещат предварително и уточняват подробностите по прехвърлянето на революционери, оръжие и др. На тези срещи най-често отивал Христо Бръчков. При липса на лодкари от Зимнич, Свищовският комитет търси помощта на лодкари от Свищов. Когато прехвърлянето ставало с помощта на лодкарите от Зимнич, на дунавския бряг бил даван знак с бяла кърпа или дим преди залез слънце. Лодкарите със същия знак уведомявали, че са готови да изпълнят задачата. За да не попаднат на крайбрежната стража през нощта, е определена паролата „Орел-птица”. Преди залез слънце свищовските дейци проверяват знаковете на румънския бряг, след коетоизвеждат хората един по един извън града на брега в „определеното време и място“. При възможност революционерите минават река Дунав и с параход. Те получават паспорти-билетчета, раздавани от кметовете на махалите в Свищов. Тези билетчета най-често издава кметът Никола Нейков – Кабакчиев родом от Свищов, съзаклятник,[20] който от 1867 до 1872 бил заточен в Диарбекир. Дейно участие при издаването на паспортите взема и свищовецът Иван К. Желязков. Уведомен предварително за преминаването на такива пътници и само да види на пристанището някой от комитетските дейци, той замества своя началник – стария и неграмотен пристанищен пристав Хашим ага, и извършва проверката.[21]

 

По същия път Зимнич – Свищов през март 1876 г.минават в България Никола Маринов Червеноводеца – член на Гюргевския централен комитет, Димитър Атанасов – Русчуклийчето, Тодор Чорбаджи и други. В края на февруари Зимнишкият комитет съобщава с писмо, че от Свищов трябва да отиде представител и да се обсъди въпроса за прехвърлянето на петима души в България. За Зимнич заминава Христо Бръчков. Още на следващата нощ Бръчков организира преминаването им с помощта на лодкар от Свищов.

 

Свищов е вторият след Русе нелегален канал на територията на Търновски окръг, свързващ Северна с Южна България. Оттук преминават апостоли, революционери и се извършва снабдяването на Първи революционен окръг с оръжие, барут и патрони. Иван Хаджидимитров уведомява Янко Ангелов от Гюргево с писмо от март 1876 г, че преминаването на дейци и пренасянето на оръжие през Свищов е уредено, дава указания за ориентиране на пристигналите революционери в града: снабдените с турски паспорти могат да слизат направо в Свищов и тук да се обадят в кафенето на Йордан, и да търсят Христо бакалина /Бръчков/.[22] Групата тръгва от Браила на 16 март, минава през Букурещ и пристига в Зимнич. Поборниците преминават река Дунав на две групи от Влашко при Свищов със съдействието на Иваница Данчев и братя Събеви. Домът на братя Събеви е седалище на комитета и тук намират убежище много революционери, преди да се отправят към местоназначението си.[23] Горнооряховският комитет изпраща две коли, с които групата пристига на 1 април в с. Самоводене. В дома на Йорго Енев Радов се срещат пристигналите революционери и Стефан Стамболов, Иван Панов, Георги Измирлиев, Христо Караминков и др.Пребивавайки около седмица в Свищов, Стефан Стамболов изпраща две писма до Румъния, на 11 и 15 март 1876 г. във връзка с доставката на оръжие за Първи революционен окръг. В писмото на 11 март той съобщава на Янко Ангелов в Гюргево, че Търновският комитет ще изпрати пари на Сидер Грънчаров за закупуване на оръжие, чието пренасяне трябвало да стане през Свищов.[24]  След като решава проблемите, свързани с доставката на оръжие, Христо Бръчков пише на Никола Ценов (родом от Свищов, търговец в Зимнич и Браила)[25] в Гюргево (19 април 1876 г.) да уведоми – чрез Димитър Горов, Иван Хаджидимитров да побърза с изпращането на оръжието предназначено за Г.Оряховица, поръчано от Свищов.

 

Въпреки усилията на Търновския революционен комитет и помощта на свищовските революционери барутът и патроните не достигали. Снабдяването с оръжие също ставало бавно и трудно.

Около 20 март 1876 г. в Свищов пристига пратеник от Първи революционен окръг, Кольо Малкия от с. Мусина със задача: да намери барут и патрони. Христо Бръчков се свързва със свищовеца Апостол Христов, член на едно търговско комисионерско дружество. С негово съдействие Христо Бръчков урежда транспортирането по р. Дунав на селитра – основният продукт за производство на барут. Приятели на Христо Бръчков от с. Добрудан, Севлиевско, докарват в Свищов готов барут и откарват селитрата в селото си.[26]

 

За готовността на свищовлии да помогнат при снабдяването с оръжие пише Иван Хаджидимитров от 26 април 1876 г. “Човекът отсреща (Христо Бръчков) дохожда завчера и ми разправи, че от 5 – 6 дни насам турците са пуснали едно малко вапорче, което варди по Дунав от Нов град до Свищов. Но нищо вапорчето, а по сухо вардели цяла нощ пак туй същото място. Човекът ни отиде да обиколи нагоре – надолу и дето намери сгодно място, оттам ще се прекарат нещата“. Под думата „нещата“ се имало в предвид пренасянето на „опасната стока – патрони“ от Зимнич в Свищов.[27] След преговори на Христо Бръчков с Иван Дългия, търговец от Свищов, Венко Набодков, търговец в Зимнич е доставено друго количество барут, изработено във Виена. Агентът от Свищов Николай Станчев,[28] знаейки за съдържанието на буретата помога при пренасянето му през Свищовската агенция. Барутът е пренесен в дома на Стоян Бръчков, брат на Христо Бръчков, и по късно превозен в Търновско и разпределен между революционните комитети.[29]

 

След разгрома на Априлското въстание с помощта на Свищовският революционен комитет, въстаници от Белочерковската, Тревненската, Габровската и Копривщенската чети преминали в Румъния. До края на есента на 1876 г. през Свищов продължили да минават поединично или на групи оцелели въстаници. Турските власти поставят охрана в един от пунктовете за прехвърляне на въстаници в местността „Писаните камъни“, но членовете на революционния комитет откриват друг пункт. Лодкарите се промъкват край гъсто поставените постове и отвеждат въстаниците на отсрещния бряг.[30] След провала на комитета в Г.Оряховица, със съдействието на Христо Бръчков убежище в Румъния намират Георги Измирлиев, Стефан Стамболов и Христо Караминков.[31] Засилената бдителност на турските власти затруднявала дейността на комитета при прехвърлянето на въстаниците в Румъния. За дейността и ролята на Христо Бръчков - председател на революционния комитет в Свищов Юлия Николова цитира спомените на свещеник Петко Франгов от с. Бяла черква:

“Бръчков с риск за живота си помагаше за освобождението на майка България. Мнозина от емигрантите дължат нему живота си. В онова време бяха голяма рядкост като него истински патриоти. Ние, останалите, запазени от провидението, съвсем малко на брой вече живи борци на освободителната епоха, и ние повече нему дължим живота си, и се покланяме пред скъпата му памет. Много години наред той бе в Свищов укривател на въстаници от четите на Бенковски, поп Харитон, Бачо Киро, Дюстабана, Панайот Хитов, Филип Тотю и др.“ [32]

 

Въпросът за участието на свищовци в Априлското въстание не се изчерпва само с дейността на революционния комитет, в организиране на канал за прехвърляне на революционни дейци и оръжие, а също и с дейността на свищовци в комитетите по румънския бряг – Зимнич, Бекет, Олтеница, Крайова. Активно участие в подготовката, прехвърлянето на революционери на българския бряг имали свищовлиите: Петър Ванков, Георги Матев и Иваница Данчев. Братята Георги и Андрей Матеви са родени в Свищов, участват в свищовското съзаклятие (1866/1867 г.). Успяват да се укрият в Бекет (Румъния). Докато Андрей подготвя оръжие за Ботевата чета, Георги се включва в четата като съветник. Георги Матев се качва на кораба „Радецки“ от Бекет заедно с още 44 четници, обединени в чета „Св.Георги“. Той загива в сражението на Милин камък. Андрей участва в Освободителната война 1877 – 1878 г. като опълченец и в Сръбско – българската война от 1885 г.[33]

 

Идеята да се използва австрийски параход за преминаването на Ботевата чета през Дунава Тодор Събев приписва изцяло на Христо Бръчков.[34] Захари Стоянов с известни резерви споделя: „Христо Ц.Бръчков, един от деятелните и ревностни патриоти в Свищов, за положително уверява и настоява да се признае, че той, като се срещнал в Зимнич с Иван Хаджидимитрова, внушил му тая идея, че другояче е невъзможно да се мини Дунавът, освен с австрийски параход. Няма защо да вярваме, че това не е било така, но друг въпрос е да говори човек в Зимнич с Иван Хаджидимитров, а съвсем друго е с войводата на тоя поход“.[35]

 

В списъците на Ботевите четници фигурират имената на свищовски младежи. В официалните публикации броят на Ботевите четници от Свищов е определен на 7 души. Във фонда на Стефан Савов Бобчев в БАН се съхранява списък с 53 имена на четници от четата на „Св. Георги“, в която са били голяма част от свищовските момчета. Тази чета се присъединява към Ботевата на пристанище Бекет. По такъв начин броят на Ботевите четници, родом от Свищов, се определя на 11 души, от които единият е с неизвестно засега име бил на 31 г. Останалите десет са: Петър Николов Ванков, Георги Матев Николов, Атанас Алексиев, Иваница Данчев Панчев, Прокопи поп Алексиев Дянков, Петър Статолов /Стателов/, Христо А. Ламбрев и Иван Николов, братята Костаки/Коста/ Апостолов Алексиев и Георги (Юргаки) Апостолов Алексиев.[36]

В книгата си „Достойно есть“, Юлия Николова уточнява, че:“името Апостолов, Георги (Юргаки, Юрго) е галено Георги. Това е довело до погрешното му изписване като Юрдан (Йордан). Биографичните му данни често се смесват с тези на друг Ботев четник от Стара Загора – Георги Апостолов Минчев“.[37]

 

В подготовката на Априлското въстание участва и свищовлията Димитър Ценович. Той е търговец живеещ в Букурещ, който сътрудничи при изготвянето на основните документи на БРЦК и на „Българското централно благотворително общество“ в Букурещ. Участва и в подготовката на Ботевата чета.[38] За ролята на Димитър Ценович в живота на българските емигранти Никола Обретенов пише: „Ако не бе имало хора като Ценович, Димитър Горов, Данаил Христов Попов и други, които със спечелените от тях пари да поддържат хъшовете, революционното дело не само че би се развивало с по-бавен темп, но дори би могло да изгасне“.[39]

 

Създадения канал между Зимнич – Свищов, връзката с комитетите от вътрешността на страната определят града като втори граничен пункт на революционното дело за освобождението на България. Натрупаният ценен опит в политическата практика по това време се превръща в основа за израстването на зрели политически дейци от свищовския революционен комитет, участвали активно в революционната борба.

 

 

Литература:

 

[1] Каймаканова,М., Митев, П.,Лалков,М.,Огнянов,Л., История на България., С., 2004-2005., с.124-125.

[2] Радков, В., Гнезда на съзаклятието. В.Търново, 2006., с.14, 15.

[3] Стоянов, И., История на българското възраждане., В.Търново.,1999., с.135-136.

[4] Пак там., с.106.

[5] Бужашки и колегия. Свищов в миналото и днес. ОФ. 1980., с.79.

[6] Николова, Ю., Достойно есть. 2008., с.221

[7] Пак там, с.225

[8] Попхристов, Г., Свищов в миналото (86-1877), Свищов, 1937, с.320.

[9] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с. 402

[10] Пак там., с. 254.

[11] Пак там., с. 404, 405.

[12] https://bg.wikipedia.org/wiki/ Димитър Горов- Роден е на 28 юни 1840 г. в Пещера. През 1866 г. се преселва в Браила, Румъния, а по-късно се установява в Гюргево.През есента на 1875 г. наема къща за Гюргевския революционен комитет.

[13] https://bg.wikipedia.org/wiki/ Иван Хаджидимитров-с псевдоними:Асен, Захралията; роден в Стара Загора през 1844 или 1845 г., бакарджия в Търново, председател на местния революционен комитет от времето на Левски. След неуспеха на въстанието през септември 1875 г. емигрира в Румъния. Член на Гюргевския революционен комитет; останал в Румъния, за да се грижи за набавянето на оръжие и четници. Работи и в революционния комитет на Зимнич.

[14] Драганова,Т.,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.102..

[15] Стока-оръжието.

[16] Радков, В. Искри любородни. В.Търново., 2006., с.61.

[17] Драганова,Т.,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.71.

[18] Пак там., с.71

[19] Отвътре-Търновски революционен окръг- Г.Оряховица.

[20] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с. 346.

[21] Драганова,Т.,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.103,104.

[22] Пак там., с.104.

[23] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с. 405.

[24] Драганова,Т. ,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.105.

[25] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с. 437.

[26] Драганова,Т. ,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.106

[27] Пак там, с.105.

[28] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с. 400-Николай Станчев-роден в Свищов в семейството на видния търговец Димитър Станчооглу. Поема параходната агенция след като брат му Яни Станчев напуска. Женен за Зица - сестра на Димитър Апостолов Ценов. В неговия дом отсяда руският император през 1877 г (по време на първото му посещение в Свищов). Близък приятел на Николай Павлович, когото подкрепя понякога и материално.

[29] Попхристов, Г., Свищов в миналото (86-1877), Свищов, 1937, с.325, 326.

[30] Пак там. с.112.

[31] Пак там, с.112.

[32] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с.256.

[33] Николова, Ю. Достойно есть. С., 2008, с.330.

[34] Драганова,Т.,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с.72.

[35] Попхристов, Г. Свищов в миналото (86-1877), Свищов, 1937, с.326.

[36] Драганова,Т.,Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с. 75.

[37] Николова, Ю., Достойно есть., С., 2008., с.240.

[38] Николова, Ю., Достойно есть., С., 2008., с.437.

[39] Драганова,Т. Попова, Сн., Априлското въстание в Първи Търновски окръг., С., 1978., с. 73.

 

Бележка: По време на описваните събития Зимнич се е именувал Зимница, а Свищов - Систова (Систовъ или Систово). Трите наименования се срещат като топоними и в кореспонденции.

 

Връзки   Медии   Пътуване   Летища   Карти   Време   Слайдове    Архив

Ссылки   СМИ   Туры/Путевки   Аэропорты   Карты   Погода   Слайды   Архив

Links   Media   Travel   Airports   Maps   Weather   Slides   Archive

Назад

Назад

Back